Сън
Захвърлено скимтеше огледалото,
размити, образите се присмиваха,
и пазеха грижливо избледнялото,
обидите във чувствата умираха.
Напразни нощи... часове изядени,
от алчност и надежди "окрилени",
прекършени ръце, очи разплакани,
похарчих дните си, май бяха опетнени.
Сънувах приказки, заблуди и мечтания,
и дяволската вяра ме обземаше,
разпръскваше последните остатъци,
душата късаше а тялото отнемаше.
И тази вяра, хороскопно ме крадеше,
заблуди тежки, тъмни, мрачни думи,
несъществуващото, тихо в мен крещеше,
подреждах в себе си, поредните куршуми...
Очите ми... галактики побираха,
бездънни ями, гробищни парцели,
събирах плодове... загниваха,
във "тъжното" си бяхме оцелели.
И тихо стъпвах, влачех тежки думи,
със всяка крачка, всъщност се смалявах,
събличах се, "девствеността" си губех,
без етикет... душата си продавах.
Разсъмвах трудно, дяволски болеше,
рождението, не беше изначално,
и всеки дъх, неистово крещеше,
и всяка мисъл... виеше печално.
Нахвърляше се, стръвно ме разкъсваше,
свирепо ме полагаше... олтарно,
душата обладаваше... насъскваше,
и беше време, демонски прощално.
Очите ми... галактики побираха,
безобразно, със сенките се движех,
напред вървях, към неживяно минало,
и дъх след дъх, живота смъртно нижех.
Душата ми е гола... като истина,
съблечена във пътища и висини,
и беззащитно скитаща в просторите,
крещи безгласно, търси се в следи.
Във дните бяга, в нощите се връща,
а тялото ми... като изоставен дом,
приема я, разкаяла се скитница,
молитвено завръща се... подслон.
И отмаляла, тихо стъпва... и вали,
прегръщам я, след дългото сбогуване,
разравя живи въглени... кърви,
приемам я... в безпътното пътуване.
Душата ми е гола... като истина,
от раните... изплита топла дреха,
от радости... пулсиращо тупти,
живеем заедно... с една утеха.
И всеки ден... е скитащ вятър,
и всеки час... е сбъдната мечта,
и всеки миг... е с нещо недорасъл,
тленно тяло... и една душа.
Напосоки... разхвърляни пясъци,
тежки думи, оставят следи,
побеснели... невротичните крясъци,
не променят... във душите горчи.
Неразбран... а може би чувстван,
бели, знойни... полепващи дни,
неиздишани, примирителни крайности,
кой попита...мен дали ме боли?
Кой остави... слънцата да светят
до изгаряне... тихо блести,
непрогледно... отиват си думите,
малко срамно е... нещо крещи.
Нещо там... във дълбокото диша,
пепел, тъмно... не бяга, скимти,
полудели от пътища, колко пъти,
се препъваме... във познати следи.
И се учим... но нищо не знаем,
преразказан, твърде чужд еталон,
излияния... колко е важен
този наш... нереален заслон.
И кръга... е епичен и вечен,
въртележка... нередовен билет,
кой нарече... "Света нечовечен"...
и ме спира... да гледам след теб.
И е тихо... и пиша безшумно,
и е врящо... разтопен силует,
и е страшно... неразбрано и "гладно",
да препускаш... все напред.... и напред.
