Аз съм напълно съгласен с Милена Фучеджиева с много малко разграничение. Аз също живея в Америка вече девет години и наистина ви казвам, че тука никой не взема на подбив и подиграфка религиозните символи на хората. Това е показване на неуважение на избора им в какво да вярват и нетолерантност. Аз не се чувствам емигрант в Америка, защото хората са ме приели като равен с тях и аз нямам никакъв проблем с това, нито пък те. Никога не са ми се пресмивали на моя акцент, защото аз никога не съм крил, че съм българин и никога когото и да е било не се е подигравал с България. Сега разбирам, защо Президент Обама не се включи в похода в Париж, а му бях много ядосан преди няколко дена. Както казва Милена, който разбрал, разбрал. Аз не съм Шарли, аз съм Чарли. Милена Фучеджиева Този текст ще ядоса много хора, някои от тях добри мои приятели, но не мога да не го напиша именно заради свободата на словото, за която винаги съм се борила по моя малък, личен начин. Нямам вестник, нито сайт, имах блог, който закрих преди месеци, защото си изживя живота. Блогът ми ме направи четена, харесвана и мразена. Направих го в момент, в който блоговете станаха изключително популярни в Америка, след като дебатирах известно време в главата си дали да е на английски или на български. Беше 2006 година, фейсбук не съществуваше, форматът „блог“ беше нещо средно между социална мрежа и лична медия. Още тогава реших, че ще трябва да съм консистентна в амбициите си. С идването на новия 21 век, точно през 2000 г., въпреки че живеех в Америка, трябваше да реша къде да се реализирам като писател. Току-що бях осъзнала – малко късно в сравнение с много други писатели – че няма друго нещо на света, което да ми доставя по-голямо удоволствие от писането. Проблемът беше на кой език да го правя, защото бях българска емигрантка. След известен размисъл осъзнах, че битката ми на писателския фронт на английски щеше да е несравнимо по-трудна от битка на родна земя, с родния ми език като меч, копие, щит, ризница, а и Пегас. Една нощ сънувах бял еднорог с крила и сини очи. Осъзнах, че това същество не е плод на моята фантазия, а идва някъде от душата ми, там, където живеят необясними образи и резки, внезапни мисли, обгръщащи образите с думи. Той беше истината, която човек знае сам за себе си, несподеляема, невъзможна за обговаряне, истински свободна, пълна с необяснима и нелогична вяра в нещо неуловимо, по-голямо, по-могъщо, по-свободно и пълно с любов от всичко рационално и материално. Крилатият, синеок и бял еднорог от съня ми беше Слово, изпратено от Бог в тази му форма. Реших, че ще пиша на български в блога ми, независимо, че се намирах на хиляди километри от България и тогава изобщо не знаех кога отново ще живея там. Като казвам Бог, не визирам Исус, Йехова, Мохамед, Буда. Не принадлежа към религия, въпреки че до някаква степен вярвам в чудеса. Възкресението за мен е гениален символичен, писателски образ, но все пак смятам, че не всичко може да бъде научно обяснено. Дори фактът, че използваме минимална част от мозъка си, доказва, че ние не знаем това, което не знаем. Понякога сънуваме онова, което може би знаем, или го научаваме, когато то се случи в будната реалност. Няма да влизам в тази територия, защото не тя е темата на текста, въпреки, че лежи някъде дълбоко в неговата основа. Препоръчвам на читателите си да посетят сайта worldometers.info. В момента гледам шеметно растящите за части от секундата цифри в графа „раждания днес“. Честно, ще ви хване страх! Човечеството е населено от 7 милиарда души и броят му расте с удивителна скорост, за която не си даваме сметка, защото индивидуалните ни животи се стичат бавно. През 2013 г. земното население е било 7 095 217 980, сега е със 190 МИЛИОНА повече. 29% от това население е християнско, 23% мюсюлманско, 13,8% хиндуистко, 6,77% будистко, 0,35% сикхско, 0,22%еврейско, 0,11% бахайско, 10,95% други религии, не-религиозни 9,66%, атеисти 2.01%. Тази статистика е от 2010 г. Във вече закрития ми блог пишех какво ли не, често и обидни и политически некоректни неща. Но никога не съм си позволявала да се подигравам с религиите на човечеството. Изразявала съм гняв и недоумение спрямо исляма, който не третира жените справедливо – това съм го правила и ще продължавам да го правя. Раздвоена съм дали трябва бурките и религиозните символи да бъдат забранени като във Франция или да бъдат позволени като в Америка, където обаче враждебното говорене и осмиването на религиите е подсъдно за разлика от Франция. И където в крайна сметка мюсюлманите са много по-добре интегрирани, отколкото във Франция. Бурките са друга тема, защото те са начин да убиеш личността на жената. Но отново, като човек граден в продължение на 20 години от американското общество, аз не мога да искам законът да лишава хората от избор, който е част от културата им. Мога да искам безапелационно те да спазват законите на обществото, което ги е приело, но не и да налагам как ще се обличат, освен ако работното им място няма някакви конкретни изисквания. С постоянното осмиване и откровени цинични подигравки с религиите и духовните водачи на човечеството, за мен поведението на редакционния екип на „Шарли“ е дълбоко комунистическо. Това не е изненадващо – Франция винаги е била силно лява. Франция има традиция в кървавия терор, почти равен на сталинския. Току-що погребаният главен редактор на „Шарли“ е комунист. В момента, в който научих този факт от биографията му, всичко се подреди. Малка група леви екстремисти загинаха в борба с терора, като те самите са упражнявали словесен терор в продължение на години. Поведението на „Шарли“ в Америка е невъзможно. Биха ги затворили на третата карикатура. Комунизмът в Америка е забранен със закон. Атеизмът, разбира се, не е, но подигравките с религиите, които в същността си са част от душите на огромната част от човечеството, са забранени. И с право. Европа в този смисъл е едно изключително изостанало и нетолерантно място. Да не говорим, че когато натискаш безмилостно бутоните на едни необразовани, неинтелигентни, израснали в бедност и декласирани от обществото хора, каква е изненадата, когато те разстрелят? За мен никаква. Символично съм се сблъсквала с мини-разстрели към мен в социалната мрежа, когато съм настъпвала лошо значително по-интелигентни и образовани мои читатели. Аз съм последният човек, който може да бъде обвинен в незачитане на свободата на словото. Напротив, непрекъснато има някой, който иска да ми запуши устата, обвинявана съм във всички грехове на словоблудството, но никога никой не може да ме обвини, че съм обидила душата му на вярващ човек в някаква по-голяма от него сила. Не съм религиозна, но вярвам в Силата и за мен нещата са прости – в нея не вярват 2.01% атеисти, от които сигурно немалка част са комунисти. Този миниатюрен процент е свободен да бъде разстрелван, защото смята, че така е свободен. Нямам нищо против, това е техен избор. Аз лично предпочитам да живея в мир, без да унижавам никого с идеята си за интелектуално и материалистично превъзходство от сорта на „религията е опиум за народа“. Да, тя е, и обществото има нужда от нея, защото иначе в какво друго му остава да вярва? В политиците? Тази илюзия вече не минава никъде по света. Ако имате нещо друго да предложите, освен подигравките си, заповядайте, слушам ви. Мълчанието ще е оглушително от празнота. В българския контекст една от големите беди за народа ни е, че църквата беше унищожена от комунистите. Комунизмът налагаше духовността да е „духовност“ без дух, само тяло. А тялото го хранеше Държавна сигурност. Българските евреи дължат спасението си главно на митрополит Кирил и екзарх Стефан I, не на цар Борис и Богдан Филов. Те са смелите личности, които категорично и консистентно са се борили за това евреите ни да не бъдат изпратени в газовите камери. Да не дава Господ, който и да е той, отново да се налага да ги спасяваме, защото кой ще застане така категорично зад тях? Съмнявам се, че тези с ролексите и мерцедесите ще си мръднат пръста. Аз съм Чарли, който е избягал в Америка, подигравайки се с Хитлер, но не и Шарли, който е тяло, лишено от дух. Кой разбрал, разбрал.

иначе ще те бъркат с Шарли,
а ние си имаме в-к Стършел.
Поздрави!